Всеки, който е преживял конфликт с друг човек – член на семейството, приятел, колега и т.н. – вероятно е изпитал известно разочарование, че двамата не виждат по един и същи начин това, което се е случило между тях и какво в случая е подходящото и приемливо поведение. Например приятелят ви иска да промените поведението си, вие добросъвестно полагате усилия в тази посока, но той твърди, че не вижда промяна, или че „новото“ ви поведение не е задоволително.

Въпреки че конфликтът между родители и юноши не е неизбежен, когато те възприемат собственото си поведение и поведението на другия по различен начин, често възниква чувство на разочарование.  Например, родителят може да поиска неговият тийнейджър да бъде по-активен с домакинската работа, включително почистването на детската стая, и след като тийнейджърът положи известно усилие, родителят може да се ядосва, че напредъкът е недостатъчен, а юношата да негодува, че родителят не забелязва и не оценява усилията му. На свой ред юношата може да поиска от родителя да говори с него с повече уважение, да признава положителните неща, които той прави, а не само да се фокусира върху проблемите. Ако родителят приеме молбата сериозно и направи всичко възможно, за да похвали юношата за добрата оценка, получена в училище, юношата може да пренебрегне усилията на родителя, оплаквайки се, че той никога не казва нищо хубаво за него.

Изследователи, които изучават семейните взаимоотношения, са установили, че подобни разлики във възприятията на родителите и тийнейджърите за поведението на другия са доста често срещани и тревожни, като заключават, че родителите и тийнейджърите са склонни да живеят в „различни светове“.

Различни фактори могат да допринесат за тези разлики във възприятието.

Първо, въпреки че нормалното когнитивно развитие на подрастващите им позволява да приемат гледната точка на друг човек, за разлика от по-малките деца, чийто капацитет за емпатия е ограничен, те са склонни да бъдат по-ориентирани към настоящето в сравнение с родителите си. Така например родителят може да се опита да мотивира тийнейджъра да отделя повече време за домашните и да прекарва по-малко време онлайн с приятели, като твърди, че добрите работни навици ще доведат до по-добри възможности за образование и кариера. Въпреки това, тийнейджърът може да се съсредоточи повече върху поддържането на добри взаимоотношения с връстниците си, вместо да си представя как би живял в бъдеще.

Второ, юношите може да развият интереси и да са привлечени от ценности, различни от тези на техните родители, и да смятат, че напътствията на родителите им са без значение за житейския им опит. Това може да се отнася най-вече за семействата на имигранти, в които родителите се справят с предизвикателствата по отглеждането на децата в култура, която е различна от тяхната собствена, и да се справят с различни фактори като например дискриминация, докато в същото време техните тийнейджъри се опитват да се впишат сред връстниците си в новия си дом.
Трето, много родители и юноши имат ограничени умения за общуване и разрешаване на конфликти, което води до взаимно разочарование, когато възникнат проблеми, свързани с отношенията с връстници, домакинската работа, училището или вкуса към музиката и облеклото. Родителите и тийнейджърите често не успяват да възприемат адекватно мислите и емоциите на другия, вместо това заемат поляризирани позиции, основани на противоборство, гняв и бунт, а не на взаимно уважение и грижа за другия.

Всички фактори, които допринасят за това родителите и тийнейджърите да живеят в различни светове, обикновено се разглеждат в семейната терапия и програмите за родителство, до които някои семейства в затруднено положение имат достъп. Въпреки това, няма гаранция, че програмите за родителство и семейна терапия ще преодолеят разликата във възприятията, освен ако родителите и подрастващите не са готови признаят, че тя съществува и не помогнат на всички членове на семейството да се отнасят с разбиране и съпричастие към различията си.

Често отнема време, за да се развие доверие в промените. От решаващо значение е семейните терапевти и ръководителите на родителски програми да насочват родителите и юношите към избягване на естествената склонност да подхождат отбранително по отношение на несъответствията във възприятията спрямо поведението, мотивите и т.н. на другия. Колкото повече терапевтите са в състояние да проявят съпричастност към миналите разочарования и болка на хората, съчетани с насърчение да предоставят на членовете на семейството възможности да развият нови модели, толкова по-добре. Изграждането на нови семейни модели изисква известно поемане на риск и търпение.

д-р Норман Епстийн

Превод: Ралица Кръстева

Източник: psychologytoday.com

Деца и родители – различни светове

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

15 − 5 =