Вече половин час Лена се суетеше около щендера с панталоните.
– Наблюдавам те, вече за пети път идваш и нещо не се решаваш?
Момичето се обърна рязко и огледа цялата зала. Нямаше никого, освен огромния пухкав котарак на диванчето и продавача в дъното. Тя върна закачалката на място и отстъпи крачка назад. Гласът продължи:
– А животът си тече, – философски отбеляза той. – Много ли удоволствия изпусна?
Лена уплашено се вторачи в котарака.
– Да, не се учудвай. И какво ще стане с тези панталони, пак ли няма да ги купиш? Ще чакаш да отслабнеш?
– Ъхъ, – прошепна тя.
Котаракът бавно се приближи до нея и се отърка в крака и.
– Обидно. Отказваш си удоволствие заради някаква дреболия.
– Не е прилично върху такъв голям задник да нахлузя панталон в такъв ярък цвят, – Лена взе панталона и го сложи пред себе си. – Какво ще кажат хората? Като отслабна, тогава… може би…
– А ако не отслабнеш? Ще продължаваш да се отказваш? Този цикъл е безкраен: то размерът се е увеличил, то кожата на ръцете виси, то гърдите са изгубили вида си. Устните са тънки, ушите големи, носът крив. Винаги има от какво да се оплачем. А хората! Не ме разсмивай. Всеки е зает със себе си, скъпичка. Това, което ще кажат, не е нищо повече от илюзия в твоята главица, която и не ти позволява да живееш както искаш…
– И така…, – Лена пое дълбоко дъх.
– Разбира се, и така, – прекъсна я котаракът. – Така е, защото не обичаш себе си. Оттук са и претенциите. Колко години водиш тази неравна битка с килограмите?
– Десет, – нацупи се тя.
– Само?! А това потниче, – котаракът показа с опашка към яркото петно с тънки презрамчици. – Не го купи защото гърдите ти са малки? И на среща не отиде заради това, нали?
Лена кимна.
– А жалко, добър кандидат беше… Само виж как се случва, – продължи звярът, без да обръща внимание на притесненията на момичето. – Десет години не можеш да облечеш дреха, която ти харесва, отказваш се за кой ли път от срещи. Не си правиш прическа, не ходиш на козметик. Да, правилно, защо ли, до идеала е твърде далече. Ти избираш това което може, а не това, което искаш, очаквайки кога ще стане възможно да започнеш да живееш. Само че животът лети като стрела и те заобикаля. Но ти не го виждаш, защото си устремена към идеала! Не, не съм против идеала, но не по такъв тъжен начин.
Само си представи, че започваш да отслабваш и вече можеш да си купиш и този панталон и това потниче и още камара модни парцалки… Но се оказва, че отслабваш защото си болна и ти остават само три месеца живот!
Какво се пулиш? С такива като теб само по този начин се говори.
Какво се получава? Засада? Сега не си позволяваш нищо, а после? Оставаш с празни ръце.
Плачеш, а? Отлично! Да, терапията ми е твърда, защото Вие не можете да разберете кое е важното в това вечно търсене на идеала. А важното е, че живеем днес, а утре може и да не настъпи. Днес Вие не обичате себе си, а чакате онази от приказките… Но променяйки едно, се появява друго и така до безкрай.
А чудесата ги твори не някой друг, а любовта към себе си! И докато не приемаш себе си такава, каквато си няма да се случи нищо добро!
Та нали когато заобичаш себе си ще ти се прииска и полезна храна да приготвиш, и спорта от досада в радост да превърнеш, и панталонът ще ти стои прекрасно, независимо от повечкото килограми. Хората ще те погледнат с други очи, а момчетата ще започнат да се редят на опашка. Любовта към себе си включва онова излъчване, чието сияние нито можеш да скриеш, нито да угасиш.
А ако това го няма, няма и живот. Тичането след идеала е като колелото на хамстера. Постоянните провали и опити да започнеш нов живот от понеделник, от нова година са път без изход. Освен разочарование, там няма нищо друго.
Затова, веднага вземи панталона и тичай в пробната! Или пиши завещание, нека поне те погребат в него!
Лена прегърна панталона и го откачи от закачалката.
– Не искам завещание. Искам докато съм жива.
– Да? – с ирония измърка котаракът. – Поразително. Тогава напред! Започни да живееш сега, а не когато отслабнеш, когато се изправиш, когато поумнееш и станеш идеална!
Превод: презвитера Жанета Дилкова – Дановска
©Василиса Савицкая
https://t.me/savickayavasilisa
Тичането след идеала е като колелото на хамстера