Детето с часове гледа YouTube, след това няма сили да запомни таблицата за умножение. Как влияят дигиталните устройства на децата?
На живо с детския невропсихолог Наталия Романова-Африкантова
Децата гледат клипове, в които се разиграват новите компютърни игри и се разопаковат играчки; прелистват страницата „ВКонтакте“ и чакат харесвания в Инстаграм, а след това не могат да запомнят таблицата за умножение или да се съсредоточат върху сложна задача. Същото се случва и с възрастните – за многофункционалността ние платихме с концентрацията си. Детският невропсихолог Наталия Романова-Африкантова обяснява какви семейни правила ще превърнат смартфона и компютъра в помощници, а не в похитители на времето ни.
Предопределени ли са зависимостите?
От колко време изучавате проблема с компютърната зависимост и какво Ви вълнува най-много?
Аз работя с родители. Когато се обръщат към мен с трудности при обучението и в поведението на децата им, често се оказва, че един от препъникамъните е именно общуването между детето и дигиталните устройства. Тук за мен, колкото и да е странно, е много сложно да се определи коя е причината, а кое – следствието. Дали все пак трудностите възникват заради компютърната зависимост, или компютърната зависимост възниква поради това, че по някакъв начин родителите не са поставили ясни граници?
Не съм склонна да демонизирам джаджите. Важно е да разделяме формата от съдържанието. Винаги казвам, че на таблета може да се играе на шах, но може и да се чете жълта преса. И питам родителите: „Какво ще изберете Вие за детето си?“…
От моя гледна точка не трябва да се демонизира непосредствено източникът – бил той хартиен или дигитален. Необходимо е да говорим за това какво съдържание избираме да виждат нашите деца, застанали пред екраните. Нещо повече – какви ограничения и правила има? Ние, възрастните, ако не сте забелязали, също имаме проблеми в тази връзка. Нормално е такива проблеми да има и при децата.
Наскоро в един блог, посветен на детска невропсихология, срещнах следното твърдение – всички зависимости са предопределени. Ако вземете смартфона и компютъра на детето, то ще се впусне в друга зависимост, като всичко е свързано с биологични процеси. Вярно ли е това?
Първо ще започна с това, че един от най-големите проблеми се крие във въпроса кое се определя от генетиката и кое – от средата. Може да се каже, че наистина съществуват определени генетически предразположения към зависимостите като цяло. Изглежда, че тези предразположения могат да бъдат от различни видове и да влияят на биохимията на нашия мозък.
Най-обикновен пример – съществува невротрансмитер, наречен допамин, който предизвиква в нас удоволствие от предвкусването на онова, което предстои да извършим или получим. Той се генерира в различен обем при всички нас. Освен това съществува понятието „обратен захват на допамина“. Синаптичната цепнатина е онова място, в което се осъществява контакт между два неврона, които се съединяват. Това е биохимична връзка. Когато невротрансмитерите изиграят ролята си, те осъществяват обратен захват и попадат в тази цепнатина. Хората имат предразположение към това точно какво количество допамин ще се върне.
Да, такива генетични предпоставки е възможно да съществуват. Това не е склонност към алкохолизъм, наркомания или компютърна зависимост, а към зависимостите като цяло. Такива хора често могат да променят зависимостите си. Винаги обяснявам, че такъв човек може в еднаква степен да бъде както алкохолик, така и работохолик. Защото истинският работохолизъм е зависимост, повтарящо се поведение.
Наистина, може да има подобни предразположения, и ако те се проявят, причината невинаги е в генетиката. Не всички случаи на генетична предразположеност ще доведат до зависимост, и не всички зависимости са обусловени от генетиката на човека.
Ако говорим за генетична предразположеност, тук трябва да погледнем към роднините – какво се случва при бащата, дядото, бабата; има ли случаи на зависимост в семейството. Как да разберем това за своето дете?
Струва ми се, че трябва да гледаме детето, а не бащата и дядото. Ако гледаме към роднините, това може да предизвика обида и излишни тревоги, излишно анализиране от страна на родителите. Трябва да гледаме към самото дете.
Instagram, игри, сериали – как да не се залепим?
На какво да обърнем внимание?
На първо място трябва да следим дали детето може само да спре. Аз винаги подкрепям идеята детето да може да спре само̀ още във възрастта, в която за първи път му предоставяме дигитални устройства. Не ние да казваме: „Времето изтече, приключвай“, а да се разберем: „Когато времето изтече, ще спреш таблета“. Това означава детето да прибере джаджата, когато чуе звънец, когато пясъчният часовник се източи, или пък с помощта на обикновен кухненски таймер…
Има ли деца, които могат да спрат сами в такава ситуация?
Има. Ако това е едно от условията за потребление, за достъп до устройството.
Тогава ще попитам по друг начин. От каква възраст можем да очакваме това от детето? Три, четири, седем години?
Много е различно, зависи от конкретното дете. Но в общия случай може би от петгодишна възраст е реалистично.
Тук е трудно да изискваш нещо. Ако правим това от момента, в който детето е получило достъп до екрана, то няма да се съмнява, че е възможно нещата да се случват по друг начин. Щом детето не може да спре, ние му казваме: „Знаеш ли какво, явно още не си готов за това да прекарваш време пред екрана“. Това е самата истина – и ние отнемаме екрана.
Ако не можем да „превключим“ детето от екрана, като му предлагаме разходка, игра, общуване, тогава може да предположим, че има проблем. Няма нужда да изследваме дали в семейството има зависимости.
Помня колко ми харесваха първите мобилни телефони с игри, където се стреляше с топчета. И аз стрелях, макар вече да бях омъжена – бях на 26-27 години. Добре помня собствения си опит – не можеш да спреш, докато не преминеш всички 12 нива; играеш от сутрин до вечер. Ръката ти трепери леко. После затваряш очи, но все още виждаш компютърната игра. И на сутринта си мислиш: „Боже, никога повече!“… Изтриваш всичко от телефона си и повече не го инсталираш, защото знаеш, че това ще свърши с абсолютно пропиляване на три дни. Променило ли се е нещо днес в това как децата и възрастните взаимодействат с игрово съдържание?
Знаете ли, въпросът за достоверните изследвания, свързани с компютърната зависимост, е добър. От една страна, има много такива изследвания. От друга страна, темата е много сложна.
Вие разказахте за това как сте играли на компютър до сутринта. Аз лично имах зависимост – не можех да оставя настрана книжката, докато не я дочета. Вече е изгрев слънце, след час и половина трябва да ставам, но още не съм прочела книгата докрай, и по същия начин като вас не лягах да спя. На сутринта родителите ми не разбираха защо не могат да ме събудят, защо не мога да отида на училище, защо съм в такова състояние. На мен наистина ми беше много лошо сутрин, защото спях по час и половина. И това е пример.
Трудно е да се каже как са се променили хората и игрите в днешно време, защото съдържанието, което консумираме, е станало твърде разнообразно. Не е лесно да се определи кое изследване в тази област е достоверно.
Децата и възрастните прекарват много време пред екраните, но пък по този начин общуват с приятелите си.
Кое е по-правилно в условията на пандемия – детето да се откаже от устройствата и да изгуби връзка с връстниците си? Или все пак да остане в чатове с приятели – с онези, които наистина познава?
Онлайн игрите на шах, научаването на нови неща, безкрайното плъзгане по лента с харесвания, която не дава възможност и време да се съсредоточим, – това са различни неща.
Много точно казано – и сега има съдържание, което предизвиква „залепване“, както се казва. Съдържание, от което е трудно да се откъснеш; трудно е и да го спреш.
По въпроса за безкрайната лента…
Да, например когато децата гледат как някой друг играе компютърни игри. Генерира се адреналин, интерес. Те няма да се изразходват, защото ти дори не си задействал вниманието си в това наистина да играеш.
Това са и безкрайните видеа-„лепенки“, в които се разопаковат нови играчки, покупки и други подобни. Изработва се същият допамин – предвкусване, интерес. Мозъкът ни трудно различава реалното от виртуалното. Получаваме удоволствие, когато на стената ни има куп филмчета, пускащи се едно след друго. Няма спор – и сега съществува съдържание, предизвикващо залепване и невъзможност да се откъснем.
Да, има и добро съдържание, което обаче също може да предизвика залепване. Аз четях хубави книжки до шест сутринта – не жълта преса.
Тук – както тогава, така и сега, въпросът е в осъзнаването. От моя гледна точка най-важното е да научим детето на самосъзнание, на целенасочено поведение. Разбирам ли какво правя в момента, каква задача имам. Или си позволявам да посветя още малко време на занимание, което може и да не е най-полезното. Понякога и ние, възрастните, както и децата, имаме нужда да консумираме не особено интелектуално съдържание. Но мисля, че във всички случаи това не бива да са видеа, в които други хора превъртат игри или разопаковат пакети.
За някои хора гледането на сериал в Netflix на английски език е пример за подобно прекарване на време на невисоко интелектуално ниво.
Да, да. Вместо поредния научен семинар или конференция, аз понякога си позволявам да гледам сериала „Короната“ на английски език.
Защо детето не може да научи таблицата за умножение?
Как да помогнем на себе си и на детето да запази концентрация? Тези дни ми се наложи да изпратя в работна група линк към свое предаване на живо. Седем пъти влизах в Instagram и чак после си спомних какво съм искала да направя. Влизаш в интернет уж за три минути – за да прегледаш последните новини – а след час четеш каква рокля е носила Кейт Мидълтън на последната си проява. И не ти е ясно как си попаднал там.
Много добър въпрос. Това наистина е важно. Когато не си позволяваме да се съсредоточим върху една задача за дълго време, онази част от нашия мозък, която отговаря за тази способност, започва да работи незадоволително, да залинява. А ако това е постоянно състояние – и случаят е именно такъв, тъй като ние постоянно се разсейваме от нещо, – ситуацията се усложнява.
Messenger мига. Изключваме го – започва да писука телефонът. Изключваме и него – часовникът ни получава известия, и така нататък. Наистина, това е постоянно превключване.
Преди беше модерно да сме многофункционални. Но от научна гледна точка това не е добре. Трябва истински да се потапяме в работата си. Мрежата в мозъка ни, отговаряща за концентрацията, не се активира веднага; необходими са ѝ 20 минути от началото на работата. Затова е важно да си даваме време за задачите, изискващи сили и внимание.
За мен лично е полезен самолетният режим. Когато трябва да работя върху нещо, изтеглям от облака всичко, което ще ми е необходимо, отварям всички файлове и просто включвам самолетен режим навсякъде. И таймер, който след час и половина ще ме „събуди“ от този режим на концентрация.
Една от най-големите заплахи на съвременното информационно потребление се крие в това, че ние стремглаво губим концентрацията си, възможността да работим съсредоточено.
Затова е важно да си даваме време. Важно е да четем дълги и сложни текстове. Освен стените си в Instagram и Facebook, да четем и книги. И така един час да сме потопени в сюжет, вместо да се превключваме.
Има практика на осъзнаването, наречена mindfulness (mind – съзнание, fulness – пълнота). Това е когнитивно-поведенческа терапия на четвъртото поколение, която през XXI век обучава хората в онова, което преди две хиляди години е било напълно очевидно.
Представете си съзнанието като фенерче, с което вървим през лабиринт. Нашето внимание е онова, което осветява фенерчето в конкретния момент – това е една от общоприетите метафори за внимание. В днешно време, както при децата, така и при възрастните, фенерчето ни се мята напосоки – гледаме в една точка, фенерчето свети в друга, и ние превключваме съзнанието си натам. Много често дори не можем да си отговорим точно накъде свети фенерчето, към какво е насочено вниманието ни.
Практиките, свързани с mindfulness, помагат именно в това – да се научим да разбираме къде е вниманието ни в определен момент; върху какво сме съсредоточени. Такива практики съществуват за деца и възрастни и, изглежда, наистина работят.
Понякога по-възрастните хора казват: „Исках да ти кажа нещо и забравих. Не помня защо влязох в тази стая“… Осъзнах, че се държа точно като баба си в това отношение. Влизам в WhatsApp, искам да пратя нещо на някого, и за две минути вече съм забравила. Успоредно с това ни пишат коментари за това, че децата, намиращи се в мрежата, често се затрудняват при ученето на таблицата за умножение. Не работи дългосрочната им памет. Излиза, че това са близки процеси – концентрацията, паметта, съсредоточеността?
Това са пресичащи се процеси. Паметта работи само тогава, когато работи вниманието. Ако говорим за произволната памет, когато ни се налага да запомним нещо, ние трябва да му обърнем внимание – иначе няма да се получи. Процесите се кръстосват.
Историята с таблицата за умножение ми е любима, но не е сложна. Първо, в днешно време има някои учебни програми, в частност – „Перспектива“, – които по някаква причина във втори клас дават таблицата за умножение и изискват от децата да я запомнят. После за една година тази таблица отпада от програмата, и чак в трети клас, едва ли не в третия срок, се появяват отново задачи с умножение. И децата забравят. А родителите се обръщат към мен с оплаквания – „учихме таблицата, а детето я забрави“. Когато една година не използваш този механичен обем от информация, който не извиква в теб особени асоциации и емоции, нормално е да не можеш да го запомниш и да го изтриеш от паметта си.
Затова не съм убедена, че всичко непременно е свързано с онлайн присъствието на децата. Но когато говорим за пропуски в дългосрочната памет, свързани с неконтролируемо потребление на информация, най-вероятно става дума именно за нарушено внимание. Тук вече трябва да се обърнем към специалист и да видим какво се случва, дали не е необходима помощ.
Къде още може да се крие проблем? За пренасянето на информация в дългосрочната памет съществуват специални процеси, които се осъществяват докато спим. Мозъкът подбира информацията, която сме употребили в рамките на деня. Онази информация, която счита за нужна и актуална, внимателно подрежда в сандъчето на дългосрочната ни памет. Останалото не попада там.
Ако третокласник употребява твърде много дигитално съдържание, има вероятност в процеса на филтриране мозъкът да не зачете таблицата за умножение като необходима информация, която трябва да пренесе в дългосрочната памет, а вместо това там да попадне нещо друго.
Използваме джаджите съобразно семейни правила
Какво да правим, ако детето не знае думата „спри“? Разбрали сме се: „Даваме ти телефона за половин час на ден. Имаш възможност да гледаш каквото поискаш“, и после се оказва, че до пет сутринта детето е лежало под одеялото със смартфона си.
В тази връзка имам два въпроса. Много хора ни писаха: „Какво е лошото в смартфона? Ние също прекарахме цялото си детство в четене с фенерчета под одеялото“. Но съдържанието е различно – видео блогъри, разопаковане, насилие, игри, стриймове… Как да намерим общ език с детето, отчитайки обстоятелството, че то се намира под влиянието на обществото? Влиза в училище, всички обсъждат някакъв клип, сериал, компютърна игра. Излиза, че не можем съвсем да изолираме детето си, но не ни се иска и да го оставяме да консумира всичко.
Не разбирам за каква възраст говорите. Различен ще бъде отговорът, ако детето е на 5 и 15 години. Ако е на 3-5 години, му казваме, че таблетът се е счупил.
Говоря за деца над десет години. Това е проблем, с който се сблъска моето семейство. Детето ни е ограничено в ползването на телефона си, включително по съображения, свързани със зрението. И си живеехме сравнително спокойно до четвърти-пети клас – изолирани от игри и джаджи. Но сега излиза, че детето ни няма теми за разговор с другите деца, а той самият трудно си поставя граници. Лесно му е да лежи до три часа сутринта с YouTube под одеялото. Какво да правим?
Аз съм против изолирането на подрастващите от дигиталните устройства. В тази възраст на децата нашето влияние вече е доста малко. Аз също съм майка, голямата ми дъщеря е на десет години.
Как виждам задачата на родителя във взаимодействието между децата и устройствата? До юношеска възраст да ги научим да се саморегулират. На седем-осем години, когато още имаме влияние върху детето, да въведем постепенно в живота му условия за саморегулиране.
Първо, при нас има определени общосемейни правила, които се спазват от всички. Не сядаме на масата с устройства. Не ги включваме преди да сме закусили и започнали деня си. Не ги използваме и след вечеря, защото влияят на качеството на съня ни – на онова, което ще премине в дългосрочната ни памет, и на това колко лесно ще заспим. Тъй като екранът свети, очите ни не разбират, че е настъпила нощта, и тялото ни не изработва мелатонин. Всичко това се обсъжда с децата.
Второ, имаме правила за саморегулиране, свързани с времето, което детето прекарва пред екрана. Задължително казваме, че детето може да следи всичко само̀. Например, имаш седем часа в седмицата. Никой не блокира телефона ти, когато изтече времето, но в края на седмицата обсъждаме дали правилото е спазено. Предварително се разбираме – ако екранното време е твърде високо, значи не си достатъчно голям да регулираш сам взаимоотношенията си със смартфона. Затова го оставяме настрана за една седмица и чакаме докато пораснеш. И след седмица отново ще опитаме.
Ако виждаме, че ситуацията е сложна и детето не умее да се контролира, в никакъв случай не трябва да включваме системата на контрол, натиск и подобни. Вместо това заемаме позиция на помощ. Не казваме: „Ах какъв си ти, еди-какъв си, седиш на смартфона!“, а съчувстваме: „Миличък, струва ми се, че ти е трудно. Не се справяш със себе си, не ти се получава да спреш навреме“. Каним детето да говори с нас, да анализира ситуацията; изразяваме готовност да помогнем.
Разказваме защо се случва така, обясняваме по какъв начин се развиват зависимостите. Предлагаме на детето си начини да се контролира. „Искаш телефона си, но имаш домашни. Навий си таймер за пет минути, в които да не пипаш телефона, да си дадеш почивка. И през това време помисли за това защо толкова искаш телефона си и какво ще стане, ако не го вземеш сега“. Помагаме, предлагаме инструменти, подкрепяме детето си, защото наистина му е трудно.
Ако в такова състояние го ругаем, притискаме и наказваме, няма да има полза. Като цяло с юношите трябва да сме много внимателни. Да разбираме, че в днешно време отнемането на телефона води до различни рискове за безопасността на детето – напускане на дома и много други.
Как се отнасяте към родителския контрол на телефоните – следенето на това колко време прекарва детето с устройството и какво съдържание консумира? Отива в стаята си, а ти не знаеш дори какво гледа…
Знаете ли, аз съм за контрол, подкрепенс доверие. И отново, това е по-лесно за осъществяване, когато цялото семейство спазва определени правила.
Първо, телефонните номера и потребителските профили са регистрирани по кръг. Моят телефонен номер е регистриран на паспорта на мъжа ми, а неговият – на баща му. Разбирате ли? Ако някой изчезне, роднината може да получи извлечения, местоположение, всичко необходимо. Защото това е неговият телефонен номер.
Второ, децата ми знаят, че всички, включително възрастните, имат включено местоположение. И никой няма да влезе в мрежата, за да следи другия от любопитство. Аз знам, че местоположението ми е достъпно на мъжа ми, неговото е достъпно на мен, и децата знаят, че това може да се проверява, но никой няма да го прави. Въпрос на безопасност. Освен това, ако има съмнения, че не казваш истината, всичко може да се провери.
Ние обясняваме, че за по-голяма безопасност знаем паролите на другия за различни профили. Децата ни вярват, че никой няма да влиза там просто от любопитство. Ние знаем паролите на телефоните си, но никой няма да влезе в чужд телефон без разрешение, никой няма да го направи заради контрол. Но те знаят, че по принцип е възможно, и затова се филтрират.
Обсъждаме с децата си какво е интернет.
Удивително е – майките, преди да пратят детето си на улицата, ще му разкажат 150 пъти, че не трябва да доближава непознати и да им отговаря, че трябва да бяга и да вика, ако се опитат да го отведат… На този фон аз питам родителите, които идват при мен: „Подготвихте ли детето си за влизането в интернет?“. Знаете ли колко положителни отговора получавам?
Не много.
Много малко. Особено важно е да поговорим с детето си за това, което се случва в интернет. Ако човек дойде на личната ти страница и започне да си пише с теб, това е все едно си го поканил на гости в стаята си. Затова в личните ти съобщения трябва да има само хора, които би приел в дома си. Ако някой не попада в този кръг, значи ще си пишеш с него на място, където разговорът ви е публичен, а не в лични съобщения.
Не можете да си представите колко младежи не разбират, че информацията, която снимат с телефона си, може да се окаже достъпна за някого; че тя не се пази на телефона им, а в облачно пространство. И за това трябва да се говори с децата.
Никога не изпращай на някого снимки, които не би искал да покажеш на всички. Дори това да е най-добрата ти приятелка или гаджето ти.
Никой не говори за това.
Но когато кажем тези неща на детето си, ни става по-леко. Аз не влизам и не проверявам какво прави дъщеря ми на телефона си. Ние сме ограничили съдържанието и приложенията, които ползва. В рамките на онова, което ѝ е достъпно, никой няма да я проверява.
Забраните не работят – трябва да се разберем с детето си
В YouTube, например, имате ли инсталиран детски достъп за детето си?
Ако трябва да съм честна, не знам кое е по-вредно. От моя гледна точка детският YouTube е купчина безкрайни разопакования, превъртане на игри – абсолютно лишени от съдържание клипове, за които децата се залепват. Затова аз определено не подкрепям детския YouTube. По-малкото ми дете няма YouTube на телефона. По-голямото също няма, но доброволно. Това беше нейно решение, до което стигнахме заедно.
Говорила съм с много хора, които работят в индустрията на компютърните игри – програмисти, които добре разбират процеса отвътре. Много от тях казаха, че са забранени игрите за деца под 18-годипна възраст. На въпроса „защо“ отговорът беше: „Вие не разбирате какви средства и сили по цял свят се инвестират в компютърните игри. Колко много блестящи професионалисти работят именно за това да привлекат децата, юношите и възрастните, да ги закачат и те да останат там. Защото това е много доходоносен бизнес“. Нашето дете не е в състояние да се противопостави на тази изкуствено създадена за привличане на приходи зависимост. Какво да правим в тази ситуация?
Отново не съм сигурна, че разбирам. За какво става дума? Онлайн играта на шах също е компютърна игра, нали?
По-скоро не става въпрос за шах.
И за тази игра ли се отнася пристрастяването и привличането на хората?
Имам предвид онлайн игрите, в които трябва постоянно да купуваш неща, за да продължиш напред. Игри, на които постоянно играят и възрастни. И когато се залепиш, губиш много време от живота си, но не можеш да го промениш.
От моя гледна точка това не се различава от останалите неща, за които говорихме днес. Прекарването на часове в игри, YouTube или социални мрежи – всичко е едно и също от гледна точка на причинителите и механизмите, по които се случва.
Наистина, в детска възраст, когато челните лобове, отговарящи за контрола, са недоразвити, зависимостта се появява много по-лесно. Но въпреки това всичко, което казах за социалните мрежи и гледането на клипове, се отнася по същия начин и за видеоигрите. Но аз съм за това да има правила и механизми за регулиране.
Някои семейства избират да нямат нищо вкъщи – нито телевизор, нито други устройства. А детето, например, бяга от музикалния си кръжок и седи с часове при приятеля си, играе на нещо часове наред с кръвясали очи.
Това е въпрос, свързан както с пристрастяването, така и с доверието между родители и деца. Важно е да се види дали родителят разбира какво се случва и защо е така.
При мен идват родители с деца, развили зависимости, и в тази насока е невъзможно да се работи чрез забрани. Игрите да са категорично забранени до навършване на 18 години, например. Как „категорично забранени“? Това е възможно само ако детето се обучава вкъщи, не ходи на никакви занимания, не общува с никого и носи гривна като арестант…
Затова не си представям как спрямо едно дете може да се осъществи пълна забрана. И същевременно, разбира се, съм против това младежът по шест часа на ден да играе на компютъра. Но тук пак се връщаме към това, че трябва да обърнем внимание не когато детето стигне до шест часа на ден, а когато за първи път сяда да играе на Minecraft.
Всички в училище обсъждат Minecraft. „Мамо, и аз искам да поиграя“ – „Добре“. Изтегляме и гледаме. Не се свързваме в мрежата, играем локално. Първоначално е като Лего на компютъра – строят се неща. Удовлетворяваме любопитството си. Ако изведнъж детето ни увисне в тази игра за повече време, му обръщаме внимание на това. „Трудно ли ти е да спреш?“. Веднага включваме съзнанието, контрола. Ако детето поиска да поиграе още, му казваме: „Добре. Нека е в рамките на уговореното – още 30 минути. Сама ги засичаш“. Ако човек може да спре след 30 минути – нека играе, нищо страшно няма да се случи. Но ако не може, тогава трябва да започнем разговор за причините.
Казахте нещо много важно – да „удовлетворяваме любопитството си“. струва ми се, че това е съществено. Наскоро децата ми казаха: „Би било хубаво да си боядисаме косите в синьо или червено“. Аз не исках да го правя, защото боите трудно се мият. Затова им боядисах косите във Фотошоп. Взех техни снимки и първо ги боядисах в червено, после в зелено, в синьо… Те опитаха всички цветове на дъгата, любопитството им се удовлетвори, и напълно закриха темата за себе си. После ги попитах: „Е, искате ли и на живо да се боядисате?“, и те ми отговориха: „Не, само ни разпечатай снимките, много е готино, ще покажем на всички“.
Да, в тази връзка при нас Майнкрафт приключи с „Някаква глупост е този ваш Майнкрафт“.
Да, и това не е произлязло от забрана.
Произлезе от следната гледна точка: „Ок, интересно е, нека пробваме заедно“. Заедно седнахме, заедно го изтеглихме. Помолихме таткото да помогне с инсталацията, да разучи как работи всичко. Заедно го проучвахме. И в крайна сметка не ни хареса.
А, пишат ни идея: „Разрешете на детето си да седне за половин час пред компютъра, ако стане половин час по-рано“.
Не съм привърженик на това да се награждава детето с компютър за каквото и да било. Започваме да възприемаме като награда това, което от моя гледна точка е само инструмент. Опитваме се да го оцветим в радостни тонове, да представим като възнаграждение нещо, което според мен не трябва да бъде такова.
Правилно ли е да мотивираме детето с часове компютърно време – например, ако получи шестица…
Това съвсем не е мотивиране. Мотивацията е нещо вътрешно. Излиза, че аз няма да искам петица или да подредя вкъщи, а ще искам компютър. Ще го предвкусвам – и моят допамин ще се асоциира с предвкусването и с желанието да седна пред компютъра. В този момент ще действам в резултат на зависимост от компютъра, а не поради желание да си напиша домашните, да почистя или да направя нещо друго, за което ми е обещана награда.
Затова, когато превръщаме джаджата или екрана в награда, ние сами провокираме възприятието на това като система от възнаграждения. Така се създава зависимост. Надявам се, че Наталия Будкова ще потвърди това като дипломиран невролог, добре разбиращ този механизъм.
Няколко пъти съм чувала от психолози: „Много е удобно да използваме компютър. Можете да създадете много проста система: направи – получи.“ Някак ми се струва, че по този начин ще възпитам робот, а не дете. Тук не става дума за осъзнаване, а за някакви изкуствено наложени стимули и награди.
Абсолютно.
Наталия, споделете, моля, откъде да започнат възрастните, които разбират, че вече са попаднали дълбоко в капана на дигиталното съдържание, екранното им време минава всякакви граници, и всичко е един безкраен порочен кръг. За какво да се хванат? По какъв път да тръгнат, ако не могат да се справят?
Осъзнаване. Да се научат да следят моментите, в които включват устройството. Хващаме телефона, настройваме таймер за 15 минути, след 15 минути си задаваме въпроса: „Защо съм тук?“. Ако всичко се повтаря многократно, принудително спираме мрежата и насила се връщаме в режим на концентрация; изключваме всичко и поне 40 минути работим над една задача. Това вероятно ще бъде много трудно, но трябва да държим ума си в задачата, да се потопим в нея, да не се превключваме.
Може да си измислим малки правила. Например, въвеждаме правилото, че следващата седмица няма да хващаме смартфона си, преди да сме будни, измити, закусили, облечени, направили сутрешната си гимнастика. И така да живеем една седмица. Следващата седмица решаваме, че няма да хващаме телефона след вечеря. Започва вечерята, слагаме телефона си да се зарежда, и го поглеждаме на другата сутрин след закуска. Можем да идентифицираме конкретните моменти, в които залепваме за екрана, и да разберем точно кое ни кара да увисваме. Да персонализираме екранното си време. Сядам да изпия кафе – това е почивката ми – и след три часа и половина отварям очи… В такъв случай ще реша, че по правило няма да ям и пия с екран пред себе си.
Ако увисвам, докато съм в колата, или по някое друго време, отрано ще измисля нещо за правене, с което да заместя екрана. Ще си взема книжка. Ще опитам да се включа на друга вълна, защото когато съм без предмета, от който завися, ми е много трудно. Но ще си взема книжка и ще започна да чета. Ще си припомня какво ми е доставяло удоволствие преди. Защото в конкретната ситуация екранът е удоволствието, с което съм свикнала, и привичните действия ласкаят моята система на възнаграждения. Ще си спомня какво ме е радвало, преди да започна да получавам удоволствие само от Инстаграм.
Синът ми е на 18 години. Той не иска да регулира екранното си време. Той е голям човек. За съжаление, всичко, което сме вложили в него, вече е факт. Едва ли ще можем да повлияем на поведението на един възрастен.
Източник: pravmir.ru
Превод от руски: Павла Сивова