Много родители се притесняват как използването на модерните технологии може да повлияе на развитието на техните деца. Знаем, че в предучилищна възраст децата ни придобиват нови социални и когнитивни умения със зашеметяваща скорост и не искаме часовете, които те прекарват, залепени за iPad-а, да попречат на това. Юношеството е важен период на бързо развитие и твърде малко от нас обръщат внимание на това как използването на технологиите – много по-интензивно от едно 3-годишно дете, което си играе с айфона на татко – се отразява на нашите тийнейджъри. Всъщност експертите са загрижени, че социалните медии и текстовите съобщения, които са станали неразделна част от живота на тийнейджърите, увеличават тревожността и понижават самочувствието.
И може би има основателна причина за безпокойство. Проучване, проведено от Кралското дружество за обществено здраве, попита 14 – 24-годишните в Обединеното кралство как социалните медийни платформи влияят на тяхното здраве и благополучие. Резултатите от проучването установиха, че използването на Snapchat, Facebook, Twitter и Instagram води до повишено чувство на депресия, тревожност, изкривена представа за собственото тяло и самота.
Общуване от дистанция
Тийнейджърите са майстори в това да са непрекъснато заети с нещо след училище до времето за лягане. Когато не си пишат домашните (също и когато го правят), те са онлайн и на телефоните си, изпращат съобщения, споделят в социалните мрежи, коментират, разглеждат. Разбира се, преди времето на Instagram тийнейджърите също бяха заети, но беше по-вероятно да си говорят по телефона или докато се разхождат в мола. Може да е изглеждало като безцелно мотаене наоколо, но това, което правеха, беше да експериментират, да изпробват уменията си, да успяват и да се провалят в непосредствено общуване и безброй малки, лични взаимодействия „тук и сега“, които децата днес пропускат.
От една страна, съвременните тийнейджъри се учат да осъществяват по-голямата част от комуникацията си, докато гледат екрана на телефона или компютъра, а не друг човек. „Като вид ние сме много силно настроени да разчитаме социални сигнали“, казва Катрин Щайнер-Адър, клиничен психолог и автор на The Big Disconnect. „Няма съмнение, че децата днес пропускат да усвоят много важни социални умения. В известен смисъл изпращането на съобщения и онлайн комуникацията може би не създават затруднения в усвояването на невербалното общуване, но поставят всекиго в контекст, при който езикът на тялото, изражението на лицето и дори най-фините гласови реакции остават невидими.“
Намаляване на рисковете
Със сигурност виртуалното общуване поставя бариера пред ясната комуникация, но това не е всичко. Да се научиш как да създаваш приятелства е основна част от израстването, а приятелството изисква и известно количество поемане на риск. Това е валидно както за създаването на нови отношения, така и за поддържане на съществуващите приятелства. Когато има проблеми, с които трябва да се справите – големи или малки – се изисква смелост да бъдете честни относно чувствата си и да сте способни да чуете какво има да каже другият човек. Да се научиш да вървиш по тези мостове е част от онова, което прави приятелството забавно и вълнуващо, а също и малко плашещо.
„Част от здравословното самочувствие е да знаете как да казвате това, което мислите и изпитвате, дори когато не сте съгласни с другите или се чувствате несигурни“, отбелязва д-р Щайнер-Адър. Но когато приятелството се осъществява онлайн и чрез текстови съобщения, децата правят това в контекст, лишен от много от най-личните – и понякога смущаващи – аспекти на общуването. Много повече се чувствате в безопасност, когато изпращате съобщения, и така залогът е по-малък. Не чувате и не виждате ефекта, който думите ви имат върху другия човек. Тъй като разговорът не се провежда в реално време, всяка страна може да отдели повече време, за да обмисли отговора. Не е изненада, че за децата обаждането по телефона „предизвиква напрежение“ – то изисква по-директна комуникация и ако не сте свикнали с това, може да ви се стори плашещо. Ако децата нямат достатъчно практика в свързването с останалите и нуждите им не получават отговор в лично общуване и в реално време, много от тях ще пораснат като възрастни, които изпитват тревога и несигурност по отношение на основното човешко средство за комуникация – говоренето.
И разбира се, колкото повече порастват, толкова по-рисково става социалното общуване, докато придобиват опит в романтичните връзки и работата.
Кибертормозът и синдромът на самозванеца
Другата голяма опасност, която произлиза от индиректното общуване, е, че стана по-лесно да бъдем жестоки. „Децата пишат всякакви неща, които никога, и след милион години не бихте си помислили да кажете в лицето на някого“, споделя Дона Уик, клиничен психолог и специалист по психология на развитието. Тя отбелязва, че това изглежда е особено вярно за момичетата, които обикновено не обичат да не са съгласни помежду си в „реалния живот“.
„Надявате се да ги научите, че могат да не са съгласни една с друга, без това да застрашава приятелството им, но това, което социалните медии ги учат да правят, е да не се съгласяват по начини, които са по-крайни и на практика всъщност застрашават отношенията им – случва се именно това, което не искате да се случи“, казва тя.
Д-р Щайнер-Адър е съгласна, че в това отношение момичетата са особено изложени на риск. „Момичетата общуват повече, за да се сравняват с останалите, по-специално с другите момичетата, за да развият своята идентичност, така че това ги прави по-уязвими.“ Тя предупреждава, че често причината е липсата на стабилно самочувствие. „Забравяме, че агресията в отношенията е резултат от несигурността и чувството, че не се харесваш, от желанието да унижиш другите хора, за да се почувстваш по-добре.“
Да бъдат приети от връстниците си е от изключителна важност за подрастващите и много от тях се грижат за имиджа си толкова, колкото и политик, който се кандидатира за длъжност, и за тях това е не по-малко сериозно. Добавете и факта, че децата днес получават действителна обратна връзка за това колко хората одобряват тях самите или външния им вид под формата на „харесвания“. Това е напълно достатъчно да завърти главата на всекиго. Кой не би искал да изглежда по-готин, ако може?
Така че децата могат да прекарват часове в редактиране на своята онлайн идентичност, опитвайки се да проектират идеализирания си образ. Тийнейджърките преглеждат стотици снимки, агонизирайки кои да публикуват онлайн. Момчетата се състезават за внимание като се опитват да се изпреварят едно друго, преминавайки границите, доколкото могат, в така или иначе пределно разкрепостената вече онлайн атмосфера. Децата враждуват помежду си. Подрастващите винаги са правили това, но с навлизането на социалните медии те са изправени пред повече възможности — и повече капани — отвсякога. Когато тийнейджърите скролват в социалните мрежи и виждат колко страхотни изглеждат всички, това само увеличава натиска върху тях. Свикнали сме да се тревожим за нереалистичните представи, които обработените с фотошоп модели от списанията дават на нашите деца, но какво да кажем за детето на съседите, което също използва фотошоп? Нещо повече, какво да кажем, когато нашият собствен профил всъщност не представя човека, който чувстваме, че сме отвътре?
„Юношеството и по-специално ранните двайсет са годините, в които човек е съвсем наясно с контраста между начина, по който изглежда, и това, което мисли, че е“, казва д-р Уик. „Това е подобно на „синдрома на самозванеца“ в психологията. Когато пораснеш и придобиеш зрялост и повече умения, започваш да осъзнаваш, че всъщност си добър в някои неща, и тогава усещаш, че тази празнина намалява. Но, опитайте да си представите, че най-дълбокият ви, най-тъмен страх е, че не сте толкова добри, колкото изглеждате, и след това си представете нуждата да изглеждате толкова добри през цялото време! Изтощително е.“ Както обяснява д-р Щайнер-Адър, „самочувствието идва като укрепите и дадете стабилност на това, което сте“. Колкото повече идентичности имате и колкото повече време губите, преструвайки се на някой, който не сте, толкова по-трудно ще бъде да се чувствате добре в собствената си кожа.
Преследване (и игнориране)
Друга голяма промяна, която придобихме с новите технологии и особено със смарт телефоните, е, че никога не сме наистина сами. Децата актуализират статуса си, споделят какво гледат, слушат и четат, и ползват приложения, които позволяват на приятелите им да знаят конкретното им местоположение по всяко време. Дори ако човек не се опитва непременно да информира приятелите си какво прави и къде е, разстоянието между него и другите е едно съобщение. Резултатът е, че децата се чувстват свръхсвързани едно с друго. Разговорът никога не трябва да спира и сякаш винаги се случва нещо ново.
„Каквото и да мислим за „връзките“, поддържани и в някои случаи започнали в социалните медии, децата никога не си почиват от тях“, отбелязва д-р Уик. „И това само по себе си може да предизвика тревожност. Всеки има нужда от почивка от изискванията да е непрекъснато достъпен и „свързан“ с другите; лично време насаме със себе си, за да подреди мислите си, да „презареди батериите“ или просто да се отпусне. Когато това време липсва, човек лесно се изтощава емоционално, което е плодородна почва за развиването на тревожност. Също така е изненадващо лесно да се почувстваш самотен насред цялата тази хиперсвързаност.
От друга страна, децата вече знаят с потискаща сигурност кога са игнорирани. Всички имаме телефони и всички реагираме на нещата доста бързо, така че когато чакате отговор, който не идва, тишината може да бъде оглушителна. Мълчанието може да е стратегическа обида или просто неблагоприятен страничен ефект от юношеска онлайн връзка, която започва интензивно, но след това постепенно се изчерпва.
„Преди години, когато едно момче искаше да скъса с теб, трябваше да проведе разговор. Или поне трябваше да се обади“, казва д-р Уик. „Днес той може просто да изчезне от екрана ви и никога да не проведете разговора „Къде сбърках?““.
Децата често са оставени да си представят най-лошото за себе си. Но дори когато разговорът не приключи внезапно, постоянното чакане също може да провокира безпокойство. Можем да почувстваме, че сме оставени на заден план, ние отвръщаме със същото и нашата съвсем човешка нужда да общуваме остава затворена там, в мълчанието.
Какво да направят родителите?
И двамата експерти, интервюирани за тази статия, се съгласиха, че най-доброто, което родителите могат да направят, за да сведат до минимум рисковете, свързани с технологиите, е първо да ограничат собственото си потребление. От родителите зависи да дадат добър пример за това как изглежда здравословното използване на компютъра и телефона. Повечето от нас проверяват телефоните или имейлите си твърде често – от истински интерес или от нервен навик. Децата трябва да свикнат да виждат лицата ни, а не главите ни, наведени над екрана. Създайте у дома зони без технологии и часове без технологии, когато никой не използва телефона, включително мама и татко.
„Не влизайте вкъщи след работа, разговаряйки по телефона“, съветва д-р Щайнер-Адър. „Не влизайте вкъщи след работа, подхвърляйки едно „здрасти“ и след това не бързайте „само да си проверите имейла“. Сутрин станете половин час по-рано от децата си и тогава го проверете. Дайте им цялото си внимание, докато са у дома. Ограничаването на времето, което прекарвате на компютъра, не само осигурява здравословен контрапункт на обсебения ни от технологиите свят, то също укрепва връзката родител — дете и кара децата да се чувстват по-сигурни. Децата трябва да знаят, че сте на разположение, за да им помогнете, когато имат проблеми, да поговорите как е минал денят им или да им дадете съвет. „Именно малките моменти, когато родителите са твърде съсредоточени върху собствените си устройства и екрани, нанасят вреда на връзката родител – дете“, предупреждава д-р Щайнер-Адър. И когато децата започнат да се обръщат към интернет за помощ или за да споделят там всичко, което се е случило през деня, тогава може никак да не ви хареса това, което ще последва. „Технологиите могат да дадат на децата ви повече информация, отколкото вие, но те нямат вашите ценности“, отбелязва д-р Щайнер-Адър. „Няма да бъдат чувствителни към личността на вашето дете и няма да отговорят на въпроса му по подходящ за неговото развитие начин.“ Освен това д-р Уик съветва да отложите първия досег с телефон и интернет, доколкото е възможно. „Тук използвам същия съвет, който давам, когато говоря за децата и алкохола – опитайте се да стигнете възможно най-далече без абсолютно нищо от това.“ Ако детето ви е във Facebook, д-р Уик казва, че трябва да станете приятел на детето си там и да наблюдавате страницата му. Но тя съветва да не разглеждате съобщенията му, освен ако няма истинска причина за безпокойство. „Ако имате причина да се тревожите, тогава го направете, но нека причината да е оправдана. Виждам хора, които на практика шпионират децата си. Родителите трябва да започнат това пътешествие с доверие. Да се съмнявате непрекъснато в децата си е невероятно вредно за отношенията ви. Детето трябва да чувства, че родителите му го смятат за добро дете. Извън интернет стандартният съвет за подпомагане на децата да изградят здравословно самочувствие е да ги накарате да се занимават с нещо, от което се интересуват. Може да е спорт или музика, разглобяване на компютри или доброволчество – всичко, което предизвиква техния интерес и им дава увереност. Когато децата се научат да се чувстват добре от това, което могат да правят, вместо от това как изглеждат и какво притежават, те стават по-щастливи и по-добре подготвени за успех в реалния живот. Фактът, че повечето от тези дейности включват също прекарване на време в общуване с връстници лице в лице, е само черешката на тортата.
Рейчъл Емке
Източник: childmind.org
Превод: Ралица Кръстева