Мамо, моля те, не се ядосвай, но“…

Така започваше съобщението от сина ми.

Получих още един акт за превишена скорост“ – така продължи.

Има книжка от пет години и това е глоба номер три за превишена скорост. Толкова много мисли минаха през главата ми и не всички от тях бяха добри. Първата ми реакция беше породена от страх:

Къде му е бил умът?“

Това ще струва цяло състояние!“

Какво още трябва, за да се научи?“

За щастие, не му написах нищо от това.

Мамо, моля те, не се ядосвай, но…

Поех си въздух и докато кръстосвах кухнята, се появиха следващите мисли:

Толкова съм благодарна, че не е катастрофирал.“

Радвам се, че се е почувствал достатъчно сигурен, за да ми пише веднага какво се е случило.“

Аз превишавам ограниченията на скоростта непрекъснато. Той сигурно се чувства ужасно.“

Да реагирам първосигнално на ситуацията щеше да е катастрофа. Би било незряло и емоционално. Разбира се, щеше да е възможност за мен да дам отдушник и да облекча натиска на собствените си чувства. Но със сигурност нямаше да е продуктивно или полезно. Моят син ми писа, защото имаше нужда от мен. Първата ми реакция щеше да го отблъсне и да му изпрати ясното послание, че не може без притеснение да ме потърси, когато обърка нещо.

Но като изчаках само няколко минути, преди да му изпратя съобщение, постигнах следното – отговорът, който той получи, бе продиктуван от обич.

Знаех, че е разстроен. Знаех, че изпитва угризения. Вероятно се срамува и изпитва неудобство. Нямаше нужда от моето мнение, за да се почувства по този начин. Самата аз можеше да съм на негово място.

Аз съм съюзник на децата си, не техен противник. Това не означава, че харесвам или одобрявам всичко, което правят. Означава, че ще полагаме усилия заедно и че аз ще им помагам да намерят решения, когато възникнат проблеми, като същевременно им позволя да се учат от грешките си.

Със сигурност имаше последици в резултат на тази трета глоба за превишена скорост. Той знае, че ще трябва да плати, след като е нарушил закона. Това му беше изрично обяснено, още когато получи шофьорската си книжка, така че няма никаква неяснота относно отговорността, която трябва да поеме. Освен това, и най-важното, той научи, че прекалено бързото шофиране може да има много по-сериозни последици от трета глоба.

Когато му се обадих, за да чуя какво се е случило, той беше много разстроен. Аз просто слушах. Някои подробности трябваше да бъдат уредени и ние обсъдихме какво да се направи. Честно казано, имаше много неща, които можех да му кажа и може би дори исках да му кажа, но се сдържах. Нямаше причина да кажа нещо, което да го накара да се почувства по-зле, отколкото вече се чувстваше. Моята роля е да напътствам моето момче, докато научава за трудностите, възходите и паденията в живота. Не непременно за да премахна препятствията пред него, а за да му помогна да премине през тях.

Децата ни ще грешат много. Те трябва да грешат. Така се учат. Нямат нужда да подчертаваме грешките им. И със сигурност нямат нужда да поставяме удивителен знак след техните бъркотии, подчертавайки всяка грешка или несъвършенство. Имат нужда от безопасно място, където да помислят за тези неща. Не съдия или съдебни заседатели, а някой, който ще ги съветва, ще ги подкрепя и ще е до тях, когато се препънат.

Като родители ние сме приели невероятната привилегия да наставляваме нашите деца. Нека не злоупотребяваме с нея като ги укоряваме и осъждаме. Дори не едва доловимо. Нека никога не забравяме, че нашите деца не са „усвоили“ живота, израстването или това да бъдат хора. Защото дори ние самите все още не сме го направили.

Каръл Мур

Превод: Ралица Кръстева

Източник: raisingteenstoday.com

„Мамо, моля те, не се ядосвай, но…“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

eighteen + 3 =