Мамо,

Ако искаш да порасна, трябва да ме пуснеш. Позволи ми да рискувам и да се проваля. Да понеса последствията. Позволи ми да се бунтувам и да търся отговори. Позволи ми да изпитвам докъде мога да стигна, да остана без пари, да ми свърши бензинът за колата, да загубя приятел. Нека се науча сам от колко сън имам нужда и какво да облека, когато навън е студено. Нека сам се справя с трудни взаимоотношения и да разбера какво обичам. Няма да е лесно, но това е единственият начин да порасна.

твоят тийнейджър

Мисля, че едно от най-трудните неща, които трябва да направим като майки, е да оставим децата си да се спъват по пътя на живота. Виждаме цялата болка, която ще изпитат, опасностите, пред които ще се изправят, и е запечатано в клетките ни да искаме да предотвратим всичко това да се случи. Искам да кажа, така започва всичко, нали? Първо, трябва да запазим бебето си живо – буквално! Държим го близо до леглото си, за да е в безопасност, уверяваме се, че не му е прекалено топло или твърде студено, и го храним, дори преди да заплаче. Поддържаме го чисто, поддържаме го сухо, следим теглото му и държим да сме сигурни, че братята и сестрите му не го хвърлят от дивана.

До голяма степен целият ни живот се върти около отговорността да защитим бебето си. Но това не спира дотук – продължава още много години. Докато пълзи и слага всичко в устата си – опасност. Докато върви и се приближава твърде много до стълбите, косачката, улицата – опасност, опасност, опасност! След това идва училището, пълно с хулигани или несправедливи учители. Забравените кутии за обяд, забравените домашни и вечното: „Вземи си якето, навън е студено! Ще се разболееш!“. Работа на пълен работен ден.

И тогава, изведнъж, (нали?) трябва да спрем всичко това и да го пуснем. Да пуснем детето си. Сега наръчникът за родители се промени от „защитавайте ги на всяка цена“ към „оставете ги да правят грешки, за да могат да се научат“.

Сега по някакъв начин трябва да им позволим сами да разберат какво да правят, ако забравят да си вземат обяда за училище. Ще гладуват ли? Сега трябва да им позволим сами да говорят с учителя или треньора си, вместо да поправяме целия свят вместо тях. Сега трябва да ги оставим да карат сами, вместо да бъдем техният безопасен шофьор, който ще ги предпази от пресичащи на червено, пияни шофьори и всички други разсейващи фактори, за които се сетите.

Стоят будни до късно, сутрин не си чуват алармата, ядат твърде много боклуци и телефонът се е преврнал във второто им „аз“. Ако смятате, че е било трудно да ги поддържате живи досега, подгответе се да им позволите да се научат как сами да се поддържат живи. Мисля, че това е сезонът на родителството, в който майките израстват най-много. Да, в изцяло нов свят трябваше да пристъпим, когато донесохме за първи път бебетата си у дома. Да, отглеждането им беше изтощително и общо взето пълна бъркотия. Но да се научим как да ги оставим сами да се ориентират в този свят, според собствените си условия – това не е за хора със слаби сърца.

Този бавен и мъчителен процес да се отказваме от повечето от това, което сме се научили да правим през последното десетилетие, изисква задълбочена работа. В този нов сезон от нашия живот ще се изправим срещу страха и неговия всевластен двойник – контрола. Ще трябва да се научим на търпение и стоицизъм, защото често ще бъдем неволната мишена на полуделите тийнейджърски хормони. Ще трябва да се научим на приемане, защото нашите тийнейджъри вероятно няма да се обличат, мислят, движат, действат или носят косата си така, както ние искаме. Музиката, която слушат, ще ни обърка – може би дори ще ни разтревожи (така, както музиката, която ние слушахме навремето, побъркваше нашите родители).

Малкото семенце, което отгледахме във фиданка, сега се превръща в дърво. То копнее да расте, да протяга свободно клоните си и да дава свой красив плод. Като майки ние, разбира се, искаме това, но няма да е лесно да позволим да се случи. Но ако сме честни със себе си, лесна ли е била която и да е част от майчинството до този момент? Не. Пътят на майчинството няма да е лесен, докато сме живи и дишаме. Това, което е различно сега, в този нов сезон, е, че се сблъскваме с един нов, ежедневен избор (понякога ежечасен) между това да задържим или да дадем свобода – контрол и страх, доверие и вяра. Ние се учим или по-скоро започваме отначало и по различен начин всичко, което сме правили досега, и това е болезнено и трудно.

Това, което е било естествено за нашите майки и необходимо за оцеляването на детето ни, вече не е ефективно. Всъщност може да се окаже точно обратното. Ако искаме да пораснат, трябва да ги пуснем. Трябва да ги оставим да рискуват и да се провалят. Да понесат последствията. Колкото и да искаме да поемем всичката им болка вместо тях, те трябва сами да се изправят пред изпитанието да бъдат хора, за да развият осъзнатост, съпричастност и способност да вземат трудни решения. Не ставаме добри в тези неща, ако някой друг ги прави вместо нас.

Това, което ни прави силни, издръжливи, способни и смели, са битките, които сами трябва да водим, и след които отново да се изправим на крака. Падането прави кожата на коленете ни по-здрава. Разбитото сърце разширява способността ни да ценим истинската любов. Ако искаме тези неща за нашите деца (вярвам, че всички ние го искаме), тогава трябва да ги пуснем.

Това е дълбоката, трудна и болезнена задача на майчинството…

Превод: Ралица Кръстева

Източник: raisingteenstoday.com

Ако искаш да порасна, трябва да ме пуснеш

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

two + 12 =